НИЯ (част 2)

Сиан щеше да продължи да удря главата на съветника, докато я направи на каша, но изведнъж усети как една ръка, не по-малко силна от неговата, стисна врата му в лакътя си. Всичко беше станало бързо и безшумно. "Значи все пак проявяваме характер", помисли си той доволно и с едно движение преметна мъжа на пода до себе си. Беше номер 8. 


Сиан понечи да отскочи назад, но 8 се хвърли върху гърдите му прекалено бързо, оставяйки го без дъх. Сиан се опита да се претърколи, но 8 здравата го беше затисал. Последваха няколко бързи колена в главата му, които Сиан се опита да спре с ръцете си. Този тип започваше да му харесва, но все пак не биваше да се прекалява. Сиан ловко скочи на крака и изшути 8 в корема. Тялото му леко се повдигна и се строполи на пода. Сиан очакваше ново нападение. Странно, че никой от другите не се бе помръднал. 


8 се надигна внимателно, очевидно дишайки трудно, и изтупа дрехите си. Когато заговори, гласът му изобщо не трепна.
- Господарю - каза той и се поклони ниско, - след като вече имам вниманието ви, ви съветвам да разпитате 2, докато още може да говори. 


Сиан погледна 8. Наистина започваше да го харесва. 


Сиан отиде до 2, който лежеше на пода и почти се беше удавил в кръвта от собствената си челюст, понеже нямаше сили или смелост да се обърне и да я изплюе. Той го сграбчи и го повдигна към себе си, като с едната си длан обхвана главата му, за да не се задави. 2 не знаеше дали това е заплаха, че Сиан може да я смачка в ръката си, или по-точно му се искае да не знае.


- Феу... е... ъв...
- Ще трябва да опиташ пак. 
- Феу... е... ъъв...


2 видя в очите на Сиан как това сигурно щяха да са последните му думи и свръх силите си направи още един опит. Усещаше как челюстта му се разцепва все по-дълбоко заради напрежението в мускулите и езика. 
- Феу... е... мъ...тъв... - най-сетне изхриптя той. Сиан го блъсна на земята и от удара челюстта на 2 се разцепи окончателно... на две. Сиан се разсмя за кратко при тази мисъл, после стана мрачен. 


- Той казва, че Фемо е мъртъв - измърмори Сиан. - Как е възможно? 


Сиан срещна очите на 8, който явно имаше какво да каже, но чакаше търпеливо. Сиан с поглед му разреши да говори.


- Господарю, Фемо е мъртъв от около час. Бях се запътил към покоите ви, за да ви го съобщя, когато... 
Сиан вдигна ръка и 8 млъкна моментално. Бързо се учиш, копеле. Хм. Значи той е тръгнал насам преди да ги извикам заради избягалата затворничка. Или 8 лъже, или Ния е избягала по-рано, отколкото си мислеше. Тогава е избягала веднага след като Фемо е умрял, но как е можела да знае кога е умрял? 


Освен това, мислеше Сиан, ако е избягала веднага, не само е знаела кога е умрял, но и как да избяга. Само че от килията просто няма как да се избяга, освен...


Тази мисъл беше толкова невероятна, че накара Сиан да вдигне глава - тъкмо навреме, за да осуети едно нападение от 5. Все още донякъде отнесен в мислите си, той удари 5 разсеяно, без да олекоти удара си. 5 падна мъртъв на земята до 2, който, с учудване забеляза Сиан, още беше жив и той се наведе над него. 
- Бих могъл да те оставя жив, 2 - каза той и нежно пое главата му в ръцете си, след което все така нежно започна да притска гърлото му. - Намерете Ния.


8 погледна въпросително Сиан, който душеше 2 умишлено бавно. В очите му се четяха два въпроса. 


- Осем - каза бавно Сиан - искам да я намерите, защото носи нещо мое в себе си и ми трябва жива. А колкото до този... мразя, когато не ме наричат "господарю". 
* * *

НИЯ (част 1)

Ния пресече светкавично коридора и се сви в сянката на нещо, което преди може би е било половинметрова саксия. Нямаше как да се каже със сигурност, защото съдът беше счупен на зиг-заг и половината му стена липсваше. За щастие от него беше останало достатъчно, за предложи някакво прикритие... колкото паяжина може да ви предпази от слънцето в пустинята. Но за Ния в момента по-важно беше да вярва, че има прикрите.

Отне й няколко секунди да събере кураж и да подаде едното си око иззад огромната саксия. Беше празно и тя се изстреля към следващата саксия, преди мисълта за "какво може да се случи" да я парализира. Още две прибягвания и стигна края на коридора. Там имаше Т-образно разклонения и тя потъна в сянката на десния ъгъл. Тук нямаше факли.

* * *

- Веднага изпратете Фемо при мен! - изрева Сиан. Никой не помръдна. Добре. Това го устройваше идеално и той продължи с театъра. Стана бавно от трона си и се приближи до първия мъж отляво. Той стоеше на мястото си прав и наведе глава, когато Сиан го погледна. Останалите продължаваха да стоят с невъзмутимо вдигнати глави.

- Ти - изсъска Сиан и продължи да пристъпва до него, докато разстоянието между зъбите им стана по-малко от няколко пръста. За миг той си помисли, че всичко ще отиде по дяволите и заради един смел кретен ще трябва да избие всички. Реши да му даде още две секунди, понеже ... е, понеже имаше няколко бурни нощи и в момента страшно го мързеше.

Мъжът, който беше един от 12-те съветници, най-накрая отстъпи. Сиан му нареди да доведе Фемо и съветникът с огромно усилие на волята напусна залата без да бърза. По-късно щеше да сънува кошмари, ако разбира се доживееше до "по-късно". А не искаше да умира на трийсет.

Сиан се усмихна доволно и този път това не беше театър. Той знаеше много добре какво е станало и нямаше нужда Фемо да му го казва, но беше време да му засвидетелстват малко уважение... което се печелеше само по един начин. Но Сиан не искаше да се цапа със Съветник, защото тези идиоти бяха като овце и ако посегнеше на един, щеше да бъде принуден да посегне и на останалите. Те всички бяха на неговата възраст, на 30, не по-малко яки от самия него, а и той все още имаше нужда от тях, понеже ...

Вратата се хлопна и Сиан вдигна поглед към нея. 12-ят съветник се беше върнал. Сам.

- Господарю... - започна той, но в следващия миг челюстта му се разцепи на две. Почти в същия миг някой удари главата му в твърдите камъни на пода и той се прокле, че беше подценил новия си господар. Всички го бяха подценили.

* * *

Ния си позволи да остане в сянката на коридора още малко. Последният бой я остави почти без сили и на моменти си мислеше, че беше на свобода, само за да умре от кръвоизлив. Кожата отдясно на корема й сякаш беше издрана с вилица и имаше усещането, че вътрешностите й висят навън. За щастие това беше само кожа.

Ния погледна новия коридор пред себе си. В него също имаше огромни саксии, но те нямаше да й трябват за прикритие, защото коридорът беше дори по-тъмен от килията й. При мисълта за нея усети как й причерня и тя си наложи да мисли само за коридора пред себе си. Сега обаче в главата й заседна мисълта за наказанията, които получаваше досега, и то за незначителни провинения като бой с другата наложница в килията. Фемо не се интересуваше от това кой кого се опитал да ухапе или кой кого искал да убие. Не го интересуваше и фактът, че другата се беше побъркала след втората нощ при Сиан и сега виждаше Сиан във всяко живо същество. За Фемо и двете бяха еднакво виновни, че смущаваха съня му с крясъци. Всъщност Ния не викаше, но както ви казах, Фемо не обичаше да мисли.

Той просто взимаше камшика, колана, ножа или каквото хванеше, и не гледаше къде удря. Треперенето на разкъсаната женска плът го възбуждаше и той с удоволствие изпълняваше задълженията си на пазач. Обикновено предпочиташе близкия контакт, хващаше една от тях за гърлото и правеше няколко плитки, но достатъчно болезнени резки, за да накарат жертвата да трепери. Китките му бяха яки и дебели, също като онази му работа. Само че имаше един проблем - въпреки внушителния му размер долу, му беше необходим около половин час, за да стане твърд. Затова ужасът за Ния или другата продължаваше поне толкова. След това Фемо отиваше да довърши работата навън.

Ния ненавиждаше Фемо повече от всичо на света. Всеки път си казваше, че утре няма да се събуди или по-лошо, че Фемо ще си "поиграе" с нея. Ния не знаеше, че Фемо не би посмял да си поиграе нито с нея, нито с която и да е от жените на Сиан. Той си затваряше очите за много неща, но жените бяха само негови.

Без да знае, Ния беше изпаднала във вцепенение. Не знаеше колко време бе прекарала така, замръзнала на едно място, но кракът и стъпваше в малка локвичка кръв. Значи, повече от колкото е трябало. Ния бавно тръгна напред, като в началото имаше чувството, че може да припадне на всяка крачка. Тя не знаеше накъде отива. Просто беше решила, че няма да прекара тук нито една нощ повече. Предпочиташе да я пребият до смърт, когато я намерят.

Тя продължи по коридора, без да се крие в саксиите. Сигурно бяха останали от времето, когато това място е било населено с хора и слънцето е стигало до него. Сега то беше лабиринт от мрачни, безкрайни подземия. Дори и някой да успееше да избяга от килията си, беше вероятно да се загуби и да умре от глад, или дежурните стражи да го открият.

Единствената й слаба надежда беше да намери тайния изход, за който другата наложница й каза след първата нощ при Сиан. "Може би е усещала, че след още една такава нощ ще се побърка", мислеше си Ния. Какво нещо е женската интуиция.

* * *

ТИНО (епилог)

Алекс усещаше, че ВАМПИРЪТ онова нещо някак си го

гледа, въпреки че сякаш нямаше очи. По-лошо, онова

нещо го гледаше втренчено ГЛЕДА ТЕ НАСТЪРВЕНО

АЛЕКС, гледаше го някак заплашително ЗАПЛАШИТЕЛНО

Я СТИГА АЛЕКС ТОЙ ТЕ ГЛЕДА КАТО ПЛЯЧКА И МНОГО

ДОБРЕ ГО ЗНАЕШ

Алекс не знаеше, че по пътя беше издрал краката си

и сега кожата му приличаше на странна мрежа от

малки кървави резки. Като малка надраскана скица.

Тино беше подушил аромата на плът, пот и онази

специфична миризма на зарастваща раничка и

изведнъж тя прикова цялото му внимание. Гладът се

разпалваше в него, в цялото му тяло, и той усети

как загуби частица от контрола върху себе си. И

въпреки че можеше за секунда да убие и двете деца,

нещо го караше да се бави.

Той извърна погледа си от Алекс и протегна ръка

към Поли. Искаше да вземе глупавата плюшена

играчка. Тя просто не му даваше мира.

В мига в който видя това, Алекс полудя. Мисълта за

това какво може да направи чудовището на Поли

проблясна в ума му само за част от секундата и

това беше достатъчно да се хвърли към него. Алекс

прекоси поляната за няколко секунди и се хвърли

върху сестричката си. Пак за части от секундата

усети мъничкото топло тяло на Поли, с почти по

бебешки меката й кожа, косата й с аромат на лайка

и ненатрапчивият мирис на напишкано. Той напълно

забрави света около себе си, беше като луд. В

главата му имаше място само за една мисъл: Поли.

От инерцията двамата се претърколиха на една-две

крачки от чудовището.

Тино погледна безразлично към тях. Те имаха нулеви

шансове срещу него - той действаше спокойно като

уморен готвач, който за пореден път има работа с

непокорен гълъб. Гълъбът е в кафеза и фурната е

загрята, мили мои, така че няма смисъл да се

блъскате в решетките. Ще отлетите само ако аз ви

пусна.

Той се изправи и пристъпи към тях. Алекс се опита

да защитава Поли, което Тино видя като страшно

досадно. Искаше да вземе скапаната играчка и

нямаше намерение да се бави повече. Той изви

ръката си и удари Алекс, като се постара да не го

удря силно. Което изобщо не беше в негов стил.

Алекс залитна назад  и падна. От ухото и устата му

потече кръв и цялата поляна се залюля пред очите

му. Тъмното стана още по-тъмно. Алекс усещаше, че

не му достига въздух, но не можеше да диша. Сякаш

някой беше пъхнал гумена запушалка в гърлото му.

Тино се приближи до Поли, която все така не

реагираше на нищо около себе си. "ТРЯБВА ДА ЯМ

ТРЯБВА ДА ЯМ ТРЯБВА ДА ЯМ", повтаряше нещо в него.

Кръвта, която сега се стичаше от Алекс, се

натрапваше в съзнанието му. Единственото нещо,

по-силно от това, беше плюшената играчка.

Той се наведе и внимателно взе Поли в ръцете си. В

очите на това момиченце имаше нещо странно, нещо

смътно познато като сън, който си сънувал като

дете. Посегна и най-накрая взе плюшения таралеж.

Ако Тино имаше биещо сърце, то в този момент би

спряло.

Играчката беше стара, може би преправяна един-два

пъти, но като цяло запазена. Очите на таралежа

бяха две златисти камъчета, продупчени по средата

и пришити - едното с бял, другото с черен конец.

На нощната светлина те би трябвало да изглеждат

тъмни, а не златисти. Вместо това те светеха

закачливо.

Тино остави момичето на земята и погали косата й.

Сега разбираше защо очите й му се струваха

познати.

Преди 300 години, като последно желание на осъден,

Тино бе оставил на дъщеря си една играчка, пълна с

парцали от плат. Нареди да пришият две златисти

камъчета за очи и й каза, че ако иска някога

отново да се съберат, трябва да пази играчката

като очите си. А след нея трябва да я пазят децата

й, после внуците, после правнуците й. Тогава Тино

знаеше за силата на тези камъни да освободят

осъдените на вечна смърт души... но не й го каза.

Тогава тя беше само на 5.

Тино погали още веднъж Поли. Искаше да й каже да

не се страхува, но разбира се нямаше как. Хората

отдавна не разбираха неговия език, нито той

техния. Затова той се опита да улови празния й

поглед и когато не можа, само поклати глава.

Тогава се наведе - искаше да я целуне по челото за

сбогом.

Алекс тъкмо се съвземаше, когато видя чудовището,

надвесено над Поли. Без да губи време да

разсъждава, той бръкна в ръкава на блузата си,

извади ножката и я запрати към чудовището.

Тино усети горещо пробождане в онова меко място

между врата и рамото си. Преди още да успее да

извади ножа, паренето стана толкова силно, че

мъртвата му кожа започна да пуши. За секунди

болката стана толкова силна, сякаш беше в ада. Той

усети как плътта се бели от 300-годишните му

кости, първо от рамото, после от горните ребра, и

постепенно слизаше надолу. Сребро.

Ножката беше от сребро - нищо друго не можеше да

причини такива болки. Тино знаеше че умира, но не

се страхуваше - просто се опитваше да издържи на

болката от умирането на едно мъртво тяло. С

последните си сили и единствената си все още

здрава ръка, той вдигна ножката пред очите си. На

нея имаше издълбан надпис In nomine Patris et

Filii et Spiritus Sancti - като тази, която бе

оставил на сина си.

В последните секунди преди да си отиде от света,

Тино погледна за последен път Поли и Алекс, а след

това към таралежа. Очите му светеха по-ярко от

всякога.
***
Артистите от цирка намериха Поли и Алекс в гората

след цели три дни. Поли се клатеше напред-назад в

ръцете на Алекс. И двамата имаха страшно мършав

вид и миришеха силно на урина.

До края на живота си Поли остана в това безмълвно

състояние. Само десет години след това тя отлетя в

съня си, стискайки таралежа в ръце. Тино беше

дошъл да я вземе, за да не се страхува.

Алекс през цялото време се грижеше за Поли. Още от

малък знаеше, че е различен, че има някаква

специална мисия в живота си, че именно заради това

има определени способности, които нормалните хора

нямат. Мислеше, че тази цел е да се грижи за Поли.

Искаше му се да го вярва. Дълбоко в себе си обаче

Алекс разбираше, че станалото в гората през онази

нощ беше само началото, само намек за това, което

трябваше да прави цял живот.

Когато Поли я нямаше вече, той хвърли ножката в

едно дълбоко езеро - вече нямаше кого да пази с

нея, а и вече беше видял какво причинява тя на

себеподобните му.

Алекс, вампирът. Кой би си помислил.

ТИНО (ЧАСТ 4)

Алекс чу втория писък и замръзна на място. Писъкът

означаваше три неща.

Първо, че Поли е добре - или поне достатъчно

добре, за да пищи. Второ, че Поли е наблизо. И

трето, че каквото и да я караше да пищи, също беше

наблизо.

В един невероятно дълъг миг Алекс се подвоуми.

Имаше лошо предчуствие от момента, в който видя

празния фургон - знаеше, че с Поли ще се случи

нещо много страшно. Беше хукнал към гората,

подвластен на нещо като майчински инстинкт, което

действаше също толкова силно и сляпо. Сега обаче в

него се обаждаше инстинкта за живот - не просто се

обаждаше, а направо крещеше в главата му МАХАЙ СЕ

ОТТУК АЛЕКС БЯГАЙ БЯГАЙ НАДАЛЕЧЕ МАХАЙ СЕ ВЕДНАГА

!Този глас звучеше отчаяно и настойчиво, сякаш

знаеше, че това е последния шанс на Алекс да

остане жив.

Но Алекс не го послуша.
***
Поли стоеше със свити колене до едно голямо дърво,

гушнала Ежо пред гърдите си. Очите й бяха

разширени и мокри, но тя не виждаше нищо.  Клатеше

се бързо-бързо напред назад и успяваше да диша

само благодарение на някакъв древен и за щастие

много силен  силен рефлекс.

Тино се беше навел към нея и я изучаваше почти

любопитно. Беше се напишкала и от устичката й се

стичаше слюнка, понеже долната й устна висеше

постоянно отворена. Той не можеше да види добре

играчката й, за да прецени дали е подходяща за

сувенир. Опита се да си представи си как ще

изглежда една плюшена играчка до наредените в

редици черепи на жертвите му. Хм, може би малко

зловещо дори за неговия вкус... но едно  малко

детско черепче би било също толкова зловещо.

Той знаеше, че в момента Поли не е нищо повече от

купчина безмозъчно месо. Мозъкът й се беше

изключил в безсмислен опит за самосъхранение и

всичките й действия бяха автоматични - като пиле,

което се мята, след като си му откъснал главата.

Когато протегна ръка към нея, тя беше изпищяла,

без дори да го знае. В сладката й главица не бе

останала и капка разум. Дори ако реши да я остави

жива, сигурно ще остане побъркана до края на

живота си. И ще продължи да се напикава.


***
Следвайки някаква невидима нишка, Алекс вървеше

бързо към най-голямата поляна в гората. Гърдите го

боляха, защото сърцето му се блъскаше в тях като

уплашено врабче в добре измит прозорец. Вътрешният

глас продължаваше да крещи МАХАЙ СЕ ОТТУК АЛЕКС

ГОСПОДИ ОБЪРНИ СЕ Й БЯГАЙ и всяка следваща стъпка

му беше по-трудна АКО СТЪПИШ НА ПОЛЯНАТА НИКОГА

НЯМА ДА СЕ ВЪРНЕШ АЛЕКС ОБЪРНИ СЕ И БЯГАЙ и

краката му тежаха като олово. От поляната го

деляха само няколко крачки АЛЕКС НЕДЕЙ НЕДЕЙ НЕДЕЙ

 ЗА БОГА ВЪРНИ СЕ и всяка беше истинска битка

между страха и смелостта.

Най-сетне Алекс излезе на поляната КРАЙ АЛЕКС ТОВА

Е ЩЕ УМРЕШ ТУК и знаеше, че вече ЩЕ УМРЕШ ТУК

АЛЕКС ЩЕ УМРЕШ няма връщане назад. Той нямаше как

да знае, че Тино беше усетил присъствието му малко

след като уби другия хищник и че не беше долетял

за него просто защото не беше сметнал за нужно.

Алекс пристъпи напред и огледа поляната, осветена

само от луната. Сърцето му биеше далеч отвъд

предела на възможностите си и можеше всеки момент

да се пръсне. ПОЛИ ПОЛИ КЪДЕ Е ПОЛИ Алекс трескаво

оглеждаше поляната за сестра си, но беше прекалено

тъмно. Най-сетне погледът му видя малкото

момиченце, свито до едно дърво. За момент изпита

такова облекчение, че едва повярва на очите си.

ТОгава осъзна, че през цялото време дълбоко в себе

си беше вярвал, че няма да я намери жива.

На Алекс му се стори, че нещо се размърда, и

неволно отмести погледа си от Поли върху него.

ГОСПОДИ БОЖЕ КАКВО Е ТОВА мина през ума му.

Приличаше на НЕЩО КОЕТО ТРЯБВА ДА Е МЪРТВО на

труп, който по погрешка са изровили. Кожата му

беше бледа, без капка кръв, а устата му беше пълна

с дълги извити зъби ТОЙ ЩЕ ТЕ УХАПЕ АЛЕКС ЩЕ ТЕ

РАЗПОРИ И ЩЕ ИЗЯДЕ СЪРЦЕТО ТИ ДОКАТО СИ ОЩЕ В

СЪЗНАНИЕ и вместо очи ГОСПОДИ ТОЙ НЯМА ОЧИ НО МЕ

ГЛЕДА имаше две изгнили кухи дупки на лицето си.

Алекс усещаше ясно неприятната миризма НА СМЪРТ 

на нещо непознато НА СМЪРТ която се носеше от...

от... ОТ ВАМПИРА от това ЧУДОВИЩЕ странно същество

 ТОВА Е ИСТИНСКИ ВАМПИР АЛЕКС И ТОЙ ГЛЕДА ПРАВО В

ТЕБ МОМЧЕ И ТИ ЩЕ УМРЕШ АЛЕКС ЖИВОТЪТ ТИ СВЪРШВА

ТАЗИ ВЕЧЕР

Тино беше завъртял главата си и погледна разсеяно

към момчето. То беше вцепенено, макар и не в

състоянието на сестра му. За него беше ясно, че

децата са брат и сестра, той го усещаше така

лесно, както усещаше страха.

И глада.

***

ТИНО (ЧАСТ 3)

***
Тино чу писъка ясно. Бледите му устни оформиха

нещо като усмивка. Той се вдигна във въздуха и

след секунди се озова на поляната. Беше се

разбудил и от предишната му скованост не беше

останало нищо.

Беше закъснял малко-  на поляната имаше само една

плюшена играчка. Но те бяха близо, това беше

елементарно. Тино много добре усещаше присъствието

на плячката ... и на хищника. На конкуренцията.

Обхвана го раздразнение.

Тази гора беше негова територия. Беше убил

предишния собственк честно и почтено, а и никога

не би си позволил да ловува на чужда територия.

Това си е кражба, копеле, и няма да си имаш работа

с полицията, а с мен.

Тино вдигна поглед нагоре и видя нескопосаните

опити на младока да се измъкне. Шибано копеле. С

всяка година стават все по-нагли, но какво да се

прави. На някои просто им липсват първите 100

години.

"ТРЯБВА ДА ЯМТРЯБВАДАЯМ!"

Тино се хвърли нагоре и хвана младия за раменете,

смъквайки го на земята. Младият стискаше плячката

си здраво и дори й беше запушил устата - май беше

момиче. За какво й беше запушил устата? Дори и да

се развикаше, нямаше кой да й помогне.

"Пусни я" - изсъска Тино. Младият не реагира.

"Глух ли си? Казах да я пуснеш."

Младият явно беше решил да се прави на интересен.

Чудесно.

Тино хвана главата му и я удари няколко пъти в

земята, след това я запозна с коляното си. Почти

моментално усети как хватката под него омеква и

без да губи време, хвана малкото и го издърпа за

ръката. Тя (беше момиче) беше парализирана и

сигурно затова не извика. Дали беше от страх или

може би беше вече ухапана?

Тино блъсна малката, за да освободи ръцете си, и

тя тупна по дупе. Тогава хвана съперника си за

ушите и повдигна главата му, като се опитваше да

види зениците му. Аха. Този беше на около 120-130

години, а си беше позволил да стъпи в територията

на 300-годишния Тино. Какъв идиот.

"Пусни ме, дядка" - изръмжа младия. "Дядка"? Тино

не повярва на ушите си. Тоя дрисльо се осмеляваше

да говори. И да обижда. Окей.

Тино рязко се изправи и увисна във въздуха.

Младият го погледна учудено - явно беше не само

нагъл, но и страшно тъп. 

"Ставай" - каза Тино.
"Спокойно, тръгвам си" - отговори младия се спусна

нагоре във въздуха със светкавична скорост. Поне

така си мислеше.

Тино преброи наум до три, за да бъде по-забавно, и

 се изстреля нагоре. По-младият с ужас усети

тежкото като камък тяло на Тино и стоманените му

ръце около врата си. Двамата полетяха стремглаво

надолу. С едно движение Тино се извъртя така, че

тялото на младия да поеме удара и усети как

гръбнакът му се счупи на две. Обърна го с лице към

себе си, като държеше главата му назад с една

ръка, а с другата изтръгна гръкляна и гласовите му

струни. Сега устата се отваряше и затваряше

безшумно като на уловен шаран. След това бавно

разряза корема му с нокът и извади вътрешностите

му, преди да бръкне в гръдния кош и да извади

сърцето му. След това го изяде - горичво, но какво

да се прави.

"ТРЯБВАДАЯМДАЯМДАЯМТРЯБВАДАЯМ"

Мамка му. Никога не се оставяше да забрави.

Той ритна настрани обезобразеното тяло. Макар по

него да нямаше кръв, понеже ВЪВ него нямаше кръв,

стърчащите напосоки крайници и застиналия ужас в

очите можеха да накарат всеки нормален човек да си

изповръща червата. Образно казано.

Тино се опъна и изпука старите си кокали. На

външен вид изглеждаше на около 40, но понякога

изпитваше неудобства от умореното си 300-годишно

тяло. Ако не беше шибания глад, той не би се

показал навън. Просто то беше по-силно от него.

Тино въздъхна тихо (още един навик) и се приближи

до момичето. Отдавна не беше виждал дете и му се

искаше да я разгледа, макар и не с очите си -

искаше да я усети. Може би дори щяха да си

поговорят? Глупости. С неговия шибан късмет,

сигурно сърцето й щеше да се пръсне преди още да я

е докоснал и просто нямаше да става за нищо.

Смъртта не може да се храни със смърт. Смъртта

може да се храни със живот. Нали така, малката?

Няма да можеш да обелиш и дума от страх, а? И

после ще ме оставиш не само без компания, но и

гладен. Не е добра сделка, ако питаш мен.

Тино бавно протегна ръка към детето. Поли изпищя

за последен път в живота си.
***

ТИНО (ЧАСТ 2)

***
Поли вървеше забързано към гората. Не че имаше


някаква спешна работа, но на Ежо му беше много


топло и тя бързаше да стигне до дърветата. Там


беше достатъчно хладно.


Слънцето почти беше залязло, но щяха да минат поне


няколко часа, докато въздухът се освежи. Поли не


можеше да чака толкова, освен това искаше да даде


урок на Алекс. Надяваше се да го уплаши, защото


досега тя никога не беше ходила сама в гората.


Дали ще стане, дали батко ще се притесни? Сигурно,


защото нея вече я беше малко страх от сенките.


Мъъъъничко.


Алекс отдавна беше приключил с рязането на


мушамата (а също и с непокорния Малък Алекс) и


разсеяно мяташе ножката по едно асо купа, закачено


на оградата. След това планираше да надупчи една


усмивка върху дама купа от около 5 метра. Или да й


 надупчи цици, това щеше да е по-яко. Алекс се


засмя.


Почна да рови в тестето. Прерови го два пъти, но


не намери картата. Всъщност не намери никакви


дами, както и никакви валета. Няколко секунди седя


в недоумение. "Някой ми е пипал картите" - помисли


си той без никаква емоция.


Трябваше да се ядоса, но беше прекалено изумен от


факта, че някой изобщо си е помислил да ги пипа.


Неговите карти. Изкарваха си хляба благодарение на


неговия нож и неговите карти. Всички в цирка


знаеха какво очаква кретена, който разбута нещата


на Алекс.


Алекс рязко излезе от вцепенението си. "Тъпото


малко Поли" - помисли си той и побесня. "Този път


ще й нашаря задника"
"ПОЛИИИИ" - кресна той и тръгна към фургона. Сгъна


ножката и я мушна в ръкава си. "ПОЛИИИИ! не ме


карай да викам!" Алекс стъпваше троснато по


стъпалата на фургона. Беше го яд, че тъпата му


сестра не го слушаше никога. Още повече го беше


яд, че колкото и да се заканваше в главата си,


никога не я беше удрял. И ето, качва ти се на


главата.


Алекс блъсна вратата и със замах и зареди


дробовете си с въздух за думите, които щеше да


изстреля, но от устата му не излезе нищо. Фургонът


беше празен. Тогава се сети, че Поли беше казала,


че отива в гората с малоумния си таралеж. Само


дето това беше просто смешно. Тя никога не беше


ходила сама в гората.


Алекс погледна пак фургона и усети, че този път


има нещо различно. Фургонът не просто беше празен,


беше някак ПУСТ. Усети, че му се вие свят от


необяснимия страх, който сега стискаше гърлото му.


Тъпото Поли с тъпия й таралеж го бяха загазили.


Яко.
***
Слънцето беше залязло преди час, когато Тино


изпълзя от убежището си.


Той мразеше да излиза. Всичко му напомняше за


щастливите години на отминалия му живот. Е, може


би не щастливи, но поне нормални. Когато храната


имаше вкус, а въздухът - аромат. Когато светлината


беше на негова страна.


Тино беше опитвал да се самоубие. Какъв майтап.


Сега му оставаше само да спи. Той обичаше да спи,


защото тогава не се случваше нищо. Нямаше писъци и


проклятия по негов адрес. Съвестта му, тази стара


курва, спираше да му опява за известно време. Тино


 никога не сънуваше и това беше най, ама


най-хубавото. Никакви спомени, никакви болки.


След това, разбира се, винаги идваше събуждането.


Усещането беше като ритник в топките, най-меко


казано. ВИнаги се събуждаше от глад.


Веднъж опита да издържи на глада. Реши да не


излиза и струпа камъни пред входа. Искаше да се


самозазида и да хвърли топа. Да ритне камбаната.


Най-сетне да гушне букета. Ама не.


"ТРЯБВА ДА ЯМ НЕЩО, ТРЯБВА ДА ЯМ НЕЩО".


Тино ускори крачка и се върна към мислите си. От


това "противопоставяне" нищо не излезе. В един


момент просто загуби контрол на тялото си, то


полудя. Намери някакъв чудовищен резерв от сили и


успя на автопилот да се измъкне и да се натъпче до


пръсване. Как се беше прибрал и какво беше ял, не


помнеше. Но беше ясно, че не може да се бори с


глада, затова повече не се и опита. А понякога...


Тамръзна на място. Сега усети, че не е сам в


гората. Имаше конкуренция.
***


Алекс тичаше към гората колкото може по-бързо.


Поли, Поли, Поли!


Беше вече тъмно, много тъмно, и Алекс мислеше


какъв късмет е Поли да отиде в тази гора, която


познаваше най-добре. Ако циркът гостуваше на друго


място, надали щеше така бързо да намери пътя по


тъмно.


На няколко пъти замалко да остане без очи, защото


проклетите клони изскачаха отвсякъде. Но Алекс


нямаше време за хленчене, защото Поли беше самичка


в гората. Сигурно вече се беше напишкала от страх.


Господи, дано поне Ежо да е нея, господи, дано


шибаната плюшка да е с нея.


Алекс спря само веднъж, и то не по свое желание.


Малко преди началото на гората краката му се


подкосиха от преумора, просто не го държаха. Той


клекна за малко, като се опитваше отчаяно да си


поеме въздух, но не успяваше. Дишаше прекалено


бързо и прекалено дълбоко и повърна.


Обклекчен, Алекс се обърса и хукна отново. Нямаше


представа как точно ще намери Поли в гората, но


поне беше тук. Беше готов да се разплаче от яд и


страх за Поли. Представяше си Поли безжизнена на


някоя поляна, наръфана от вълци, или Поли със


счупен врат в някое дере, все още стискайки Ежо


под мишница.


Тогава чу писък.
***
Поли разбра, че се беше загубила в гората. Ежо


беше с нея и затова в началото се опита да не


плаче. Говореше му тихо с идеята да го успокои, но


треперенето в собствения й глас я плашеше още


повече и тя млъкна.


Опита се да се върне назад, откъдето беше дошла.


Само че накъде беше назад? Всичко беше потънало в


мрак и на моменти дори тъмния силует на Ежо в


ръцете й я плашеше. Ако можеше Алекс да е при нея,


тя нямаше вече да му се сърди, искаше само да се


гушне в някого както отдавна, много отдавна се


беше гушкала в мама и тате преди катастрофата.


Сега я гушкаше само Алекс и това й беше


предостатъчно, защото Алекс я обичаше дори повече


от ножката си.


Алекс.


При мисълта за него Поли се разплака. Чувстваше се


толкова виновна, че го е ядосала. Сега сигурно той


се притеснява за нея, сигурно я търси. Ами ако


заради нея и той се изгуби в гората? Ако му се


случи нещо заради това, че тя излезе сама?


Поли продължаваше да плаче несъзнателно, въпреки


че спря да мисли за Алекс. Беше станало прекалено


тъмно тя беше толкова уплашена, че не можеше да


мисли за нищо. Краката й сами я носеха през гората


абсолютно безцелно, абсолютно безнадеждно.


Изведнъж нещо я грабна във въздуха.
Ежо падна на земята.
Поли изпищя.
***

ТИНО (ЧАСТ 1)

"Трябва да ям нещо". Това беше първата му мисъл,

когато се събуди.

Опита се да стане и ръцете му пипнешком затърсиха

нещо, за което да се хване. Пръстите му бяха почти

безчувствени, твърди и студени след сън. Цялото му

тяло беше сковано и бледо, почти вдървено. Той

приличаше на извратена пародия на Буратино, сякаш

Татко Джузепе го беше сглобил пиян и беше забравил

да сложи панти там, където трябваше да са ставите

му. "Буратино", повтори си той наум. "Все е

по-добре от нищо."

Така той сам си измисли име. Колко хора могат да

се похвалят с това?

"Трябва да ям нещо."

Тино стисна зъби и се изправи. По навик отвори

очи, въпреки че не му вършеха никаква работа.

Навиците са шибана работа.

Той бавно спусна вкочанените си крака на пода.

Камъните бяха ледени, но той не знаеше това,

защото кожата му беше дори по-хладна от тях.

Всичките му сетива бяха отвратително притъпени и

той ненавиждаше това. Не имаше нужда от тях, но му

харесваше допира до реалния свят, липсваше му.

Само че сега Тино рядко можеше да усети каквото и

да било.

Освен глад.
***

Алекс щеше да стане на 14 след един месец. Гласът

му беше в онази деликатна пресипнала фаза, между

детския и мъжкия тембър, и звучеше невероятно

ТЪПО. Искаше му се да не говори с никого, докато

не отмине, защото се чувстваше страшно неловко.

Искаше му се никой да не забелязва, но щеше да е

доволен и ако поне се правеха, че не забелязват.

На всичко отгоре не можеше да контролира и какво

става в гащите му, което беше още по-кофти. Това

нещо правеше каквото и когато си поиска и изглежда

нямаше как да бъде контролирано. Алекс се чудеше

как по-големите момчета успяват и се молеше

момичетата да не го видят в някой "такъв" момент -

щяха да го скъсат от подигравки. Животът на 14 е

скапан.

Докато Алекс чоплеше разсеяно мушамата на масата с

ножка, в стаята се намъкна едно 5-годишно

момиченце с плюшен таралеж в ръка. Поли.
"Бате, какво правиш?"
"Изчезни."
Поли не се впечатли от думите му, само премигна

два пъти докато гледаше какво се опитва да изреже

на мушамата. Няколко мухи летяха мързеливо из

стаята и отвреме-навреме някоя а-ха да се удави

във водата на кучето.

"Бате на мен ми е топло" - каза Поли. Алекс я

погледна. Действително косата й беше залепнала по

врата и челото. За момент му дожаля.
"Бате може ли да идем в гората?"
"Изчезни."
"Моля ти се деееее"
"Изчезни бе!"
Поли го погледна обидено. Алекс беше забил поглед

в глупавата мушама и също се потеше - най-вече от

притеснение. В панталоните му пак ставаше нещо, а

тъпото Поли не искаше да се махне.
"Бате, много си смотан" - каза нацупено Поли.
"Изчезни или ще ти разпоря таралежа" - изръмжа

Алекс. Очите на Поли станаха големи като локви.

Малката й устичка като на порцеланова кукличка

увисна, а бузите й поруменяха от възмущение. Беше

толкова смешна и толкова сладка, че Алекс нямаше

как да не се усмихне... наум, разбира се.

Поли стисна по-здраво плюшения таралеж и се опита

да направи най-строгия си поглед.
"Ние с Ежо отиваме сами тогава" - заяви

категорично Поли. Алекс си отдъхна. И този път му

се размина. Стори му се нечестно, че момичетата

нямаха такива неудобни проблеми през пубертета.

Само им порасват цици и толкоз. Не им се налага

през пет минути да търсят с какво да се прикрият.
"Ами що си още тука" - измънка той и метна ножа

към вратата. Заби се на обичайното си място, в

горния десен ъгъл на касата.

Поли присви очи и отметна глава. Тръгна

демонстративно към вратата, като до последно не

откъсна поглед от брат си. Беше го видяла в един

филм и много й хареса. Ще видиш ти, Алекс.

Притрябвал си ми. Вярно, че с теб ми е по-забавно,

обаче понякога си толкова лош. Изобщо не мога да

те разбера.
***
"Трябва да ям нещо" - тази мисъл отдавна беше

напуснала главата на Тино. Сега там се загнезди

"ТРЯБВА ДА ЯМ НЕЩО".

Тино се разхождаше бавно и мислеше колко му е

писнало от това. Всяко събуждане беше като

излизане от упойка след операция, при която са

смъкнали цялата ти кожа и след това са ти я

пришили отново, но хирургът е бил дори по-пиян от

Татко Джузепе.

"ТРЯБВА ДА ЯМ НЕЩО"

Добре, добре.

Все още със отворени очи, макар в пълен мрак, Тино
 започна да се облича. Още един идиотски навик -

все едно има кой да го види. Пък и да го види,

няма да е жив да разказва. Господи, каква

простотия.

Тино се облече и пипнешком провери дали всичко си

е на мястото - блуза, панталон, да. Нямаше обувки

защото просто беше забравил, че хората носеха и

обувки. Беше толкова отдавна. Тоооолкова отдавна.

Мамка му.
***