ТИНО (ЧАСТ 1)

"Трябва да ям нещо". Това беше първата му мисъл,

когато се събуди.

Опита се да стане и ръцете му пипнешком затърсиха

нещо, за което да се хване. Пръстите му бяха почти

безчувствени, твърди и студени след сън. Цялото му

тяло беше сковано и бледо, почти вдървено. Той

приличаше на извратена пародия на Буратино, сякаш

Татко Джузепе го беше сглобил пиян и беше забравил

да сложи панти там, където трябваше да са ставите

му. "Буратино", повтори си той наум. "Все е

по-добре от нищо."

Така той сам си измисли име. Колко хора могат да

се похвалят с това?

"Трябва да ям нещо."

Тино стисна зъби и се изправи. По навик отвори

очи, въпреки че не му вършеха никаква работа.

Навиците са шибана работа.

Той бавно спусна вкочанените си крака на пода.

Камъните бяха ледени, но той не знаеше това,

защото кожата му беше дори по-хладна от тях.

Всичките му сетива бяха отвратително притъпени и

той ненавиждаше това. Не имаше нужда от тях, но му

харесваше допира до реалния свят, липсваше му.

Само че сега Тино рядко можеше да усети каквото и

да било.

Освен глад.
***

Алекс щеше да стане на 14 след един месец. Гласът

му беше в онази деликатна пресипнала фаза, между

детския и мъжкия тембър, и звучеше невероятно

ТЪПО. Искаше му се да не говори с никого, докато

не отмине, защото се чувстваше страшно неловко.

Искаше му се никой да не забелязва, но щеше да е

доволен и ако поне се правеха, че не забелязват.

На всичко отгоре не можеше да контролира и какво

става в гащите му, което беше още по-кофти. Това

нещо правеше каквото и когато си поиска и изглежда

нямаше как да бъде контролирано. Алекс се чудеше

как по-големите момчета успяват и се молеше

момичетата да не го видят в някой "такъв" момент -

щяха да го скъсат от подигравки. Животът на 14 е

скапан.

Докато Алекс чоплеше разсеяно мушамата на масата с

ножка, в стаята се намъкна едно 5-годишно

момиченце с плюшен таралеж в ръка. Поли.
"Бате, какво правиш?"
"Изчезни."
Поли не се впечатли от думите му, само премигна

два пъти докато гледаше какво се опитва да изреже

на мушамата. Няколко мухи летяха мързеливо из

стаята и отвреме-навреме някоя а-ха да се удави

във водата на кучето.

"Бате на мен ми е топло" - каза Поли. Алекс я

погледна. Действително косата й беше залепнала по

врата и челото. За момент му дожаля.
"Бате може ли да идем в гората?"
"Изчезни."
"Моля ти се деееее"
"Изчезни бе!"
Поли го погледна обидено. Алекс беше забил поглед

в глупавата мушама и също се потеше - най-вече от

притеснение. В панталоните му пак ставаше нещо, а

тъпото Поли не искаше да се махне.
"Бате, много си смотан" - каза нацупено Поли.
"Изчезни или ще ти разпоря таралежа" - изръмжа

Алекс. Очите на Поли станаха големи като локви.

Малката й устичка като на порцеланова кукличка

увисна, а бузите й поруменяха от възмущение. Беше

толкова смешна и толкова сладка, че Алекс нямаше

как да не се усмихне... наум, разбира се.

Поли стисна по-здраво плюшения таралеж и се опита

да направи най-строгия си поглед.
"Ние с Ежо отиваме сами тогава" - заяви

категорично Поли. Алекс си отдъхна. И този път му

се размина. Стори му се нечестно, че момичетата

нямаха такива неудобни проблеми през пубертета.

Само им порасват цици и толкоз. Не им се налага

през пет минути да търсят с какво да се прикрият.
"Ами що си още тука" - измънка той и метна ножа

към вратата. Заби се на обичайното си място, в

горния десен ъгъл на касата.

Поли присви очи и отметна глава. Тръгна

демонстративно към вратата, като до последно не

откъсна поглед от брат си. Беше го видяла в един

филм и много й хареса. Ще видиш ти, Алекс.

Притрябвал си ми. Вярно, че с теб ми е по-забавно,

обаче понякога си толкова лош. Изобщо не мога да

те разбера.
***
"Трябва да ям нещо" - тази мисъл отдавна беше

напуснала главата на Тино. Сега там се загнезди

"ТРЯБВА ДА ЯМ НЕЩО".

Тино се разхождаше бавно и мислеше колко му е

писнало от това. Всяко събуждане беше като

излизане от упойка след операция, при която са

смъкнали цялата ти кожа и след това са ти я

пришили отново, но хирургът е бил дори по-пиян от

Татко Джузепе.

"ТРЯБВА ДА ЯМ НЕЩО"

Добре, добре.

Все още със отворени очи, макар в пълен мрак, Тино
 започна да се облича. Още един идиотски навик -

все едно има кой да го види. Пък и да го види,

няма да е жив да разказва. Господи, каква

простотия.

Тино се облече и пипнешком провери дали всичко си

е на мястото - блуза, панталон, да. Нямаше обувки

защото просто беше забравил, че хората носеха и

обувки. Беше толкова отдавна. Тоооолкова отдавна.

Мамка му.
***