ТИНО (епилог)

Алекс усещаше, че ВАМПИРЪТ онова нещо някак си го

гледа, въпреки че сякаш нямаше очи. По-лошо, онова

нещо го гледаше втренчено ГЛЕДА ТЕ НАСТЪРВЕНО

АЛЕКС, гледаше го някак заплашително ЗАПЛАШИТЕЛНО

Я СТИГА АЛЕКС ТОЙ ТЕ ГЛЕДА КАТО ПЛЯЧКА И МНОГО

ДОБРЕ ГО ЗНАЕШ

Алекс не знаеше, че по пътя беше издрал краката си

и сега кожата му приличаше на странна мрежа от

малки кървави резки. Като малка надраскана скица.

Тино беше подушил аромата на плът, пот и онази

специфична миризма на зарастваща раничка и

изведнъж тя прикова цялото му внимание. Гладът се

разпалваше в него, в цялото му тяло, и той усети

как загуби частица от контрола върху себе си. И

въпреки че можеше за секунда да убие и двете деца,

нещо го караше да се бави.

Той извърна погледа си от Алекс и протегна ръка

към Поли. Искаше да вземе глупавата плюшена

играчка. Тя просто не му даваше мира.

В мига в който видя това, Алекс полудя. Мисълта за

това какво може да направи чудовището на Поли

проблясна в ума му само за част от секундата и

това беше достатъчно да се хвърли към него. Алекс

прекоси поляната за няколко секунди и се хвърли

върху сестричката си. Пак за части от секундата

усети мъничкото топло тяло на Поли, с почти по

бебешки меката й кожа, косата й с аромат на лайка

и ненатрапчивият мирис на напишкано. Той напълно

забрави света около себе си, беше като луд. В

главата му имаше място само за една мисъл: Поли.

От инерцията двамата се претърколиха на една-две

крачки от чудовището.

Тино погледна безразлично към тях. Те имаха нулеви

шансове срещу него - той действаше спокойно като

уморен готвач, който за пореден път има работа с

непокорен гълъб. Гълъбът е в кафеза и фурната е

загрята, мили мои, така че няма смисъл да се

блъскате в решетките. Ще отлетите само ако аз ви

пусна.

Той се изправи и пристъпи към тях. Алекс се опита

да защитава Поли, което Тино видя като страшно

досадно. Искаше да вземе скапаната играчка и

нямаше намерение да се бави повече. Той изви

ръката си и удари Алекс, като се постара да не го

удря силно. Което изобщо не беше в негов стил.

Алекс залитна назад  и падна. От ухото и устата му

потече кръв и цялата поляна се залюля пред очите

му. Тъмното стана още по-тъмно. Алекс усещаше, че

не му достига въздух, но не можеше да диша. Сякаш

някой беше пъхнал гумена запушалка в гърлото му.

Тино се приближи до Поли, която все така не

реагираше на нищо около себе си. "ТРЯБВА ДА ЯМ

ТРЯБВА ДА ЯМ ТРЯБВА ДА ЯМ", повтаряше нещо в него.

Кръвта, която сега се стичаше от Алекс, се

натрапваше в съзнанието му. Единственото нещо,

по-силно от това, беше плюшената играчка.

Той се наведе и внимателно взе Поли в ръцете си. В

очите на това момиченце имаше нещо странно, нещо

смътно познато като сън, който си сънувал като

дете. Посегна и най-накрая взе плюшения таралеж.

Ако Тино имаше биещо сърце, то в този момент би

спряло.

Играчката беше стара, може би преправяна един-два

пъти, но като цяло запазена. Очите на таралежа

бяха две златисти камъчета, продупчени по средата

и пришити - едното с бял, другото с черен конец.

На нощната светлина те би трябвало да изглеждат

тъмни, а не златисти. Вместо това те светеха

закачливо.

Тино остави момичето на земята и погали косата й.

Сега разбираше защо очите й му се струваха

познати.

Преди 300 години, като последно желание на осъден,

Тино бе оставил на дъщеря си една играчка, пълна с

парцали от плат. Нареди да пришият две златисти

камъчета за очи и й каза, че ако иска някога

отново да се съберат, трябва да пази играчката

като очите си. А след нея трябва да я пазят децата

й, после внуците, после правнуците й. Тогава Тино

знаеше за силата на тези камъни да освободят

осъдените на вечна смърт души... но не й го каза.

Тогава тя беше само на 5.

Тино погали още веднъж Поли. Искаше да й каже да

не се страхува, но разбира се нямаше как. Хората

отдавна не разбираха неговия език, нито той

техния. Затова той се опита да улови празния й

поглед и когато не можа, само поклати глава.

Тогава се наведе - искаше да я целуне по челото за

сбогом.

Алекс тъкмо се съвземаше, когато видя чудовището,

надвесено над Поли. Без да губи време да

разсъждава, той бръкна в ръкава на блузата си,

извади ножката и я запрати към чудовището.

Тино усети горещо пробождане в онова меко място

между врата и рамото си. Преди още да успее да

извади ножа, паренето стана толкова силно, че

мъртвата му кожа започна да пуши. За секунди

болката стана толкова силна, сякаш беше в ада. Той

усети как плътта се бели от 300-годишните му

кости, първо от рамото, после от горните ребра, и

постепенно слизаше надолу. Сребро.

Ножката беше от сребро - нищо друго не можеше да

причини такива болки. Тино знаеше че умира, но не

се страхуваше - просто се опитваше да издържи на

болката от умирането на едно мъртво тяло. С

последните си сили и единствената си все още

здрава ръка, той вдигна ножката пред очите си. На

нея имаше издълбан надпис In nomine Patris et

Filii et Spiritus Sancti - като тази, която бе

оставил на сина си.

В последните секунди преди да си отиде от света,

Тино погледна за последен път Поли и Алекс, а след

това към таралежа. Очите му светеха по-ярко от

всякога.
***
Артистите от цирка намериха Поли и Алекс в гората

след цели три дни. Поли се клатеше напред-назад в

ръцете на Алекс. И двамата имаха страшно мършав

вид и миришеха силно на урина.

До края на живота си Поли остана в това безмълвно

състояние. Само десет години след това тя отлетя в

съня си, стискайки таралежа в ръце. Тино беше

дошъл да я вземе, за да не се страхува.

Алекс през цялото време се грижеше за Поли. Още от

малък знаеше, че е различен, че има някаква

специална мисия в живота си, че именно заради това

има определени способности, които нормалните хора

нямат. Мислеше, че тази цел е да се грижи за Поли.

Искаше му се да го вярва. Дълбоко в себе си обаче

Алекс разбираше, че станалото в гората през онази

нощ беше само началото, само намек за това, което

трябваше да прави цял живот.

Когато Поли я нямаше вече, той хвърли ножката в

едно дълбоко езеро - вече нямаше кого да пази с

нея, а и вече беше видял какво причинява тя на

себеподобните му.

Алекс, вампирът. Кой би си помислил.