брояч

Всичко за мен

Моята снимка
Всичко се пише на един дъх. Чат-пат променям нещо в хода на писането, но не правя редакции след това. Прима виста.
Възникна грешка в тази притурка

Последователи

четвъртък, 5 август 2010 г.

ТИНО (ЧАСТ 2)

***
Поли вървеше забързано към гората. Не че имаше


някаква спешна работа, но на Ежо му беше много


топло и тя бързаше да стигне до дърветата. Там


беше достатъчно хладно.


Слънцето почти беше залязло, но щяха да минат поне


няколко часа, докато въздухът се освежи. Поли не


можеше да чака толкова, освен това искаше да даде


урок на Алекс. Надяваше се да го уплаши, защото


досега тя никога не беше ходила сама в гората.


Дали ще стане, дали батко ще се притесни? Сигурно,


защото нея вече я беше малко страх от сенките.


Мъъъъничко.


Алекс отдавна беше приключил с рязането на


мушамата (а също и с непокорния Малък Алекс) и


разсеяно мяташе ножката по едно асо купа, закачено


на оградата. След това планираше да надупчи една


усмивка върху дама купа от около 5 метра. Или да й


 надупчи цици, това щеше да е по-яко. Алекс се


засмя.


Почна да рови в тестето. Прерови го два пъти, но


не намери картата. Всъщност не намери никакви


дами, както и никакви валета. Няколко секунди седя


в недоумение. "Някой ми е пипал картите" - помисли


си той без никаква емоция.


Трябваше да се ядоса, но беше прекалено изумен от


факта, че някой изобщо си е помислил да ги пипа.


Неговите карти. Изкарваха си хляба благодарение на


неговия нож и неговите карти. Всички в цирка


знаеха какво очаква кретена, който разбута нещата


на Алекс.


Алекс рязко излезе от вцепенението си. "Тъпото


малко Поли" - помисли си той и побесня. "Този път


ще й нашаря задника"
"ПОЛИИИИ" - кресна той и тръгна към фургона. Сгъна


ножката и я мушна в ръкава си. "ПОЛИИИИ! не ме


карай да викам!" Алекс стъпваше троснато по


стъпалата на фургона. Беше го яд, че тъпата му


сестра не го слушаше никога. Още повече го беше


яд, че колкото и да се заканваше в главата си,


никога не я беше удрял. И ето, качва ти се на


главата.


Алекс блъсна вратата и със замах и зареди


дробовете си с въздух за думите, които щеше да


изстреля, но от устата му не излезе нищо. Фургонът


беше празен. Тогава се сети, че Поли беше казала,


че отива в гората с малоумния си таралеж. Само


дето това беше просто смешно. Тя никога не беше


ходила сама в гората.


Алекс погледна пак фургона и усети, че този път


има нещо различно. Фургонът не просто беше празен,


беше някак ПУСТ. Усети, че му се вие свят от


необяснимия страх, който сега стискаше гърлото му.


Тъпото Поли с тъпия й таралеж го бяха загазили.


Яко.
***
Слънцето беше залязло преди час, когато Тино


изпълзя от убежището си.


Той мразеше да излиза. Всичко му напомняше за


щастливите години на отминалия му живот. Е, може


би не щастливи, но поне нормални. Когато храната


имаше вкус, а въздухът - аромат. Когато светлината


беше на негова страна.


Тино беше опитвал да се самоубие. Какъв майтап.


Сега му оставаше само да спи. Той обичаше да спи,


защото тогава не се случваше нищо. Нямаше писъци и


проклятия по негов адрес. Съвестта му, тази стара


курва, спираше да му опява за известно време. Тино


 никога не сънуваше и това беше най, ама


най-хубавото. Никакви спомени, никакви болки.


След това, разбира се, винаги идваше събуждането.


Усещането беше като ритник в топките, най-меко


казано. ВИнаги се събуждаше от глад.


Веднъж опита да издържи на глада. Реши да не


излиза и струпа камъни пред входа. Искаше да се


самозазида и да хвърли топа. Да ритне камбаната.


Най-сетне да гушне букета. Ама не.


"ТРЯБВА ДА ЯМ НЕЩО, ТРЯБВА ДА ЯМ НЕЩО".


Тино ускори крачка и се върна към мислите си. От


това "противопоставяне" нищо не излезе. В един


момент просто загуби контрол на тялото си, то


полудя. Намери някакъв чудовищен резерв от сили и


успя на автопилот да се измъкне и да се натъпче до


пръсване. Как се беше прибрал и какво беше ял, не


помнеше. Но беше ясно, че не може да се бори с


глада, затова повече не се и опита. А понякога...


Тамръзна на място. Сега усети, че не е сам в


гората. Имаше конкуренция.
***


Алекс тичаше към гората колкото може по-бързо.


Поли, Поли, Поли!


Беше вече тъмно, много тъмно, и Алекс мислеше


какъв късмет е Поли да отиде в тази гора, която


познаваше най-добре. Ако циркът гостуваше на друго


място, надали щеше така бързо да намери пътя по


тъмно.


На няколко пъти замалко да остане без очи, защото


проклетите клони изскачаха отвсякъде. Но Алекс


нямаше време за хленчене, защото Поли беше самичка


в гората. Сигурно вече се беше напишкала от страх.


Господи, дано поне Ежо да е нея, господи, дано


шибаната плюшка да е с нея.


Алекс спря само веднъж, и то не по свое желание.


Малко преди началото на гората краката му се


подкосиха от преумора, просто не го държаха. Той


клекна за малко, като се опитваше отчаяно да си


поеме въздух, но не успяваше. Дишаше прекалено


бързо и прекалено дълбоко и повърна.


Обклекчен, Алекс се обърса и хукна отново. Нямаше


представа как точно ще намери Поли в гората, но


поне беше тук. Беше готов да се разплаче от яд и


страх за Поли. Представяше си Поли безжизнена на


някоя поляна, наръфана от вълци, или Поли със


счупен врат в някое дере, все още стискайки Ежо


под мишница.


Тогава чу писък.
***
Поли разбра, че се беше загубила в гората. Ежо


беше с нея и затова в началото се опита да не


плаче. Говореше му тихо с идеята да го успокои, но


треперенето в собствения й глас я плашеше още


повече и тя млъкна.


Опита се да се върне назад, откъдето беше дошла.


Само че накъде беше назад? Всичко беше потънало в


мрак и на моменти дори тъмния силует на Ежо в


ръцете й я плашеше. Ако можеше Алекс да е при нея,


тя нямаше вече да му се сърди, искаше само да се


гушне в някого както отдавна, много отдавна се


беше гушкала в мама и тате преди катастрофата.


Сега я гушкаше само Алекс и това й беше


предостатъчно, защото Алекс я обичаше дори повече


от ножката си.


Алекс.


При мисълта за него Поли се разплака. Чувстваше се


толкова виновна, че го е ядосала. Сега сигурно той


се притеснява за нея, сигурно я търси. Ами ако


заради нея и той се изгуби в гората? Ако му се


случи нещо заради това, че тя излезе сама?


Поли продължаваше да плаче несъзнателно, въпреки


че спря да мисли за Алекс. Беше станало прекалено


тъмно тя беше толкова уплашена, че не можеше да


мисли за нищо. Краката й сами я носеха през гората


абсолютно безцелно, абсолютно безнадеждно.


Изведнъж нещо я грабна във въздуха.
Ежо падна на земята.
Поли изпищя.
***

Няма коментари:

Публикуване на коментар